Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг - и вече сме отвъд.
Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.
Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.
Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.
А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.
Безчувствени, усмихнати блажено.
И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня...
Бл. Димитрова,
Лавина
