Run, Forest, run!

сн. sportal.bg

Ако кажа, че не бях тичала редовно от 13 години, няма да излъжа.. толкова са. Цялото ми детство премина по писти и стадиони, после аз се хванах леко несериозно да тренирам и с опити и грешки стигнах до извода, че повече от 200-300 метра не ми е в кръвта да бягам. Също и, че да скачаш над някаква тояга, която е адски болезнена, ако паднеш на нея не е оферта. Така си останах в пясъка и щастливо си подрипвах дълъг скок.

Е, това горното все пак беше съчетано с доволно количество търчане из парка край стадиона /стадион Хр. Ботев - Враца/ и картинг пистата. Правенето на обиколки на стадиона винаги ме е демотивирало, бахти скуката! По едно време майка ми така се беше ентусиазирала, че под 9км за загрявка не падаше... ние се спъвахме в опити да ги избягаме. После не ми правеха впечатление. И така до 99та година, когато всичко това остана на заден план пред студентските купони. Последното ми тичане на дистанция по-голяма от заветните 200м /с цел да хвана някой автобус/ беше в края на 2 курс, 2001 година, на изпита по спорт. Трябваше да избягам непомняколко км за непомняколко минути... за капак на колодрума в Борисовата, който май беше 600м... не знам колко обиколки навъртях - СКУКА! Избягах ги с кански усилия и си казах "заеби, нема смисъл..."

Години след това пък се хванах да обикалям из планините, което малко или повече повлия общото ми физическо състояние. Разбирай, че бях започнала да се разплувам и от мускулите почти нямаше и следа вече. Къде сериозно, къде на майтап, но се оказа че мога да ходя много... много, много, много... явно все пак тренинга си казваше думата. Имах 2-3 опита за ежедневно тичане, но си останаха в рамките на седмица.

И така до преди 2 седмици, когато една неделя обиколих Лозенец на бегом /не бързах, реших да го изтичам/, после почнах сутрин зад блока /зад блока ми има гора, баси кефа!/. Катализатор беше полу-доброволната планинска отпуска, която си взехме. С други думи "наскитахме се, сега ще бачкаме".. издържах стоически месец, два, три... ама то не се търпи това. Накрая реших, че ще тичам, бях се вдървила тотално.

И така, десет дена тичане преди Sofia Evening Run... нищо работа. И аз не знам защо въобще се записах, най-малката дистанция беше 2,5км, което ми се струваше адски непосилно. В представите си аз едва пробягвах 800 метра всяка сутрин, километър максимум. Пет дена преди  бягането се върнах от Синаница адски изтощена. Че не бях спала, не бях, но толкова слаба не се бях чувствала никога.. два дена по късно бях с близо 39 градуса температура. Прибрах се по-рано от работа да агонизирам и всякакви състезания ми излетяха от главата.

Ден преди старта още не знаех какво да правя, температурата беше минала, но се усещах сутрин, че едва бягам. Разстоянието от 2,5км ми се струваше космически огромно, реших да проверя все пак колко тичам всеки ден. Оказа се, че съм се подценила, не били 2х400, а 2х800... Лъч надежда в мрака... в деня на бягането бях в магазина с все багажа и още се чудех. Накрая просто се преоблякох и отидох - ся от 300 човека, даже и да издъхна, няма да се изложа много...

Стартът беше в 16ч... петнайсетина минути по-късно финиширах, един младеж от организаторите ме поздрави

"Браво, стига толкова, свърши"
"И СЛАВА БОГУ!"

Друго не можах да кажа, но още имах сили да мърдам, защото без да спра /някъде по пътя ми закичиха медал на врата/ се засилих да пия чай и да се обличам. Още не бях съвсем здрава и докато народа в околията позираше по клинчета с медалите, моя милост намъкваше панталони и сменяше тениски.

Ден по-късно видях класирането... МИЛИ МИ ДРУГАРЧЕТА, СТАМЕНОВА Е ТРЕТА!

Не мога да опиша колко се радвам, не само от това, че надминах представите за себе си, имах нужда от тест, нещо да ми потвърди, че съм на прав път и че има смисъл да продължавам да газя опадалите листа в гората всяка сутрин... Чак не ми се вярваше, но двигателната памет е голямо нещо... за десетина дена не особено сериозни тренировки се върнах в доста прилична форма... Някъде четох, че при бягане се синтезирал серотонин, мога да го потвърдя...

Е, сигурно никога повече няма да обуя шпайкове, но и на маратонки съм доволна :)

звън на сребърни камбанки

"ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС."

И така някой хвана една камара балъци и ги накара да вярват, че над главите им се сипят огън и жупел. В техния случай - алуминий, барий, рак и грип (точно така - пръскат с рак...).

Следващата стъпка беше да изключат перестите облаци от списъка с вероятни природни явления, както и тотално да отрекат вероятността една следа от самолет да остане повече от няколко секунди на небето. Даже си имат и правило "нормалните следи стоят до 10 минути", нито стотна повече.

Това, че отказват да проумеят елементарни природни сили и физични закони не е чак такъв проблем. Могат да вярват в каквото си щат... дори и в кретенските клипчета в тубата, където някой уж капацитет казва нещо много важно. Свободни са да вярват и в съмнителни блог постове, преведени с google translator. Както и в псевдонаучни страници, тяхна си работа.

Отказаха да повярват, че алуминий и барий в Борисовата могат да се появят по сто начина. Отказват да приемат, че температурата, вятъра и въобще условията на 10000 метра са съвсем различни от тези около тях, вадят снимки на самолети от контекста и ги постват като неоспорими доказателства, че тези самолети пръскат с каквото там се пръска. А една проста проверка във вездесъщата търсачка веднага може да им каже що за самолет е този от снимките им (на повечето се вижда регистрационен номер, ескадрила, фирма собственик...).

А някои от изказванията им преминават отвъд рамките на здравия разум... То не беше Русия да нападне Америка, че да спре пръскането. Не беше, че тютюневия дим предпазва от химикалите, затова навсякъде искат да забранят пушенето... и най-любимото ми "над някои квартали пръскат повече"... та лети си самолета от Лондон за Истанбул, да речем, минава над Овча Купел, прави 2-3 врътки да понапръска и си продължава. Или някъде в страната от тайно летище излита цяла ескадрила и си пръска ли, пръска над определени квартали. Не знам що за заблудена овца трябва да си, че да вярваш искрено в такива неща...

Това обаче, което ме накара да започна да им се бъркам в делата е повсеместната агитация и отказ да вденат, че някой просто ги манипулира. Създаде се страничка, събра си послушно стадо и сега с малоумни призиви ще започне да се появява по телевизии и кръстовища. Това последото особено ми бърка в здравето, защото си позволиха да кръстят събитието "Орлов мост II"... с явна препратка към случилото се през юни. Аз, като гражданин на тая смахната държава, бях там през юни и бях там защото АЗ така реших, а не защото някой ми е казал "протестирай". Мен лично ме засяга законът за горите, защото прекарвам голяма част от времето си в планината, не желая това да се асоциира и припознава в събитията на група фанатици. Радвам се обаче, че нито един от фейсбук приятелите ми няма намерение да им прави масовка на великото събитие.

Не знам кой стои зад страницата, помолих ги да се предствят, те отказаха (има си хас), нито каква им е целта - рекламна, политическа или един дявол знае каква... тъпо ми е обаче да гледам как уж грамотни хора, които поне веднъж в живота си са отваряли учебник по физика, така сляпо се вманиачават. 

Аз самата вярвам в много неща, убедена съм че има извънземен живот, дори и в някои от най-налудничавите теории на Ерих фон Деникен съм намирала зрънце здрав разум. Убедена съм и в съществуването на други евентуални светове. Обаче преди да повярвам в нещо го проучвам... и като видя следа от самолет в небето, знам че е от двигателите му. Изобщо не отричам вероятността самолет някъде да третира с нещо атмосферата, но във връзка с геоинженеринг /друга омразна на фанатиците дума, която също не са си направили труда добре да проучат/, а не за контрол на населението и заразяване с рак или грип. Как не са скочили срещу противоградовите ракети не знам....

Доколко геоинженеринга е полезен или вреден е тема на други обсъждания. Също и генномодифицираните организми. И държа да отбележа, че НИКОЙ НЕ МИ ПЛАЩА /щото и в това ме обвиниха/, то ако ми плащаха да си държа на вижданията, животът щеше да е песен :)

Накрая ще се окаже, че всичките овчици са били хитро изманипулирани да станат нечий електорат на следващите избори, или някой ще си продаде амулетите за защита от кемтрейлс...

Едно много поучително клипче... 

further reading, както се казва:
Кемтрейлс или водните пари в празните глави
Contrail Science

Сипете си по една бира и се усмихнете, прегърнете човека до вас и спрете да си хабите енергията за глупости ;)

п.с. мога да извадя от въпросната страничка поне 100 поста, в които се цитира грешно, вадят се думи от контекста или се превежда едно към гьотере- само с цел още и още агитация...

п. п.с.
Хах, очеизвадно е политическа агитацията, но въпреки топлите чувства, които тая към герб и цялата шайка мошеници, тея продължават да са ми крайно антипатични... 

SOFIA ROCKS!

Аз тия неща ги проспивам.. обикновено.. или пък пътувам и не разбирам много-много... веднъж ме разтресе, докато живеех на 14я етаж... силничко беше, хванах се за бюрото чак, а двата космати дебила спяха като пънове - котките усещали, таратанци. Друг път пък се напука стената на 44 аудитория във ФЖМК, ама той ФЖМК тогава си се разпадаше и не беше кой знае какво събитие. Взривовете в Челопеч пък ги разбрах с няколко часа закъснение.

Снощи се прибрах с идеалната цел да си пооправя багажчето за идните 4 почивни дни и да се наспя като пън. Малко след полунощ си легнах, около час по-късно съм и заспала. Сънувах някакви гадости, въобще последните два дена бяха много трудоемки откъм заспиване. Склонна съм да виня слънчевото затъмнение над Китай и отсъствието на половинката. Не че съм някаква кой знае каква кифла, но се оказа доста кофти и скучно да го няма. Още повече като знам, че е някъде из безлюдните плажове по южното черноморие...

Тая нощ се убедих, че съм истинска кифла...

Там някъде между кошмарите, изведнъж светът се обърна с хастара навън и наяве. Таванската ни къщичка пукаше и стенеше, а когато все пак установих какво става, отнякъде се чу зверски шум от счупено стъкло... айде, отидоха кристалните чаши. Добре де, чашите. По таванските прозорци весело потропваха цигли...

Лашках се известно време полегнала, докато осмисля събитието, повторя няколко пъти мантрата "аре стига толкова, де!" и реша как да реагирам. Сведох възможните реакции до следните:

1. Да тичам в кръг, да размахвам ръце и да пищя истерично - отпада, за разлика от земетръса, аз съм сравнително възпитан човек и не искам да всявам смут в 3 посред нощ.
2. Да застана под касата на вратата - добре де, ще застана, ако успея да стана, всичко се лашка
3. Когато спре да изляза - и като изляза к'во.. там вали, я да си седя вкъщи...
4. Когато спре да се докопам до кухнята и да видя какво се счупи, междувременно да пусна един истерясал смс до Черно море, да пусна компа, да видя магнитуда и да постна задължителния статус във ФБ, свързан с катаклизма.

Речено-сторено, всъщност последното не го обмислях грам, като поспря станах, отидох в кухнята,  пуснах смс-а, който лаконично съобщаваше "Ebasi zemetresenieto!", пуснах компютъра и тръгнах на лов за стъкларии. В мивката самотно се въргаляше една счупена чаша, която колкото и да се е мъчила в смъртта си, няма как да беше произвела оня зверски трясък. Експедицията беше временно прекратена от втори трус и откриването на телепорта - за стотни се бях позиционирала под касата, чудейки се коя е най-здравата такава вкъщи.

Едно-две малки трусчета по-късно смело отворих вратата на банята, само за да видя жалките останки от огледалото по целия под... три сутринта не ми се виждаше подходящо време да събирам стъклария, особено в такова количество. Наритах по-големите парчета в един ъгъл и се върнах да се погрижа за социалния си живот.

След час лакърдии и алабализми из мрежата, реших че няма смисъл да се гърча будна и ще направя опит да спя, колкото и да ме е шубе. И не се бъркайте изобщо - не ме беше страх, че ще падне блока. Проклетите тавански прозорци са олдскул и са покрити с керемиди, не как да е, ами върху стъклото... Това ако ми се изтърси на главата, жална ми майка... сгърчих се в единия ъгъл на леглото, гушнах си плюшената (кра)котка, поради липса на истинска и се опитах да заспя. За кураж пуснах още един по-обяснителен смс в посока морето и колкото и да не ми се вярва се унесох... точно за половин час, когато гадта проклета отново се развилня... Ах, мамичката ти мръсна! Що не люлееш през деня, а? А? Избери си някое по-благоприлично време!

Тоя път вече не бях уплашена, ами ядосана. Станах и се облякох, ако ще бягам навън, поне да не е по долни гащи... повече и не легнах, гледах телевизия, слушах на Бареков глупостите за някакви аквариумни рибки, които изскачали от водата преди земетресение, слушах някакви други глупости на други гениални умове, сипех и аз глупости из ФБ.. даже последния по-силен трус около 5,15 просто го прекарах седейки на бюрото. Към 6,30 сутринта се предадох, сгуших се в едно одеало на фотьойла и заспах, няколкото много леки трусчета вече успяваха само да ме приспят...  събудих се цялата схваната, мигрирах в леглото и успях да си скубна 2 часа приблизително нормален сън.

Ставането беше мъчително и на зиг-заг, направих си кафе, събрах стъклата и тръгнах за работа... zombie day...

В офиса пък ме посрещна това:

в оригинал е дело на Боби , а днес за пореден път обиколи мрежата:)

Изводът, мили деца, е: пред винкело всички сме равни, но аз втора такава нощ не знам как ще изкарам... Дори и най-отнесените и немислещи много-много шматки понякога сме си истински кифли... 

dare

...ако се осмелиш да последваш мечтите си, стъпките ти ще те отведат в друг свят... 
фантастичен и реален като първата глътка въздух и самият живот,
крачка встрани от делника и клишето,
отдалечен на светлинни години и на една ръка разстояние...

залез от Кралев двор, март 2012

СТОП!

или няколко заблуди за стопа и стопаджиите...

1. Веднъж чичото на стринка качил някакъв на стоп, оня му опрял нож (пистолет, сатър, пикел...) в гърлото, обрал го (изнасилил го, откраднал му колата....) и затова аз никого не качвам.
Фолклор, може и да се е случило някога някъде, най-вече във филмите на ужасите. Ако видите обаче някой бледен юноша с трийсет кила раница да вее палец между Банско и Добринище (примерно), повярвайте - в раницата му няма труп (освен под формата на шпек салам). Човекът просто иска да се добере до планината, или да се прибере от нея. Не го подминавайте, знаете ли как се вървят 10 километра със зимни обувки... е, аз знам!

2. Веднъж едно момче/момиче се качило на стоп и после не го видели...
И това е вероятно, но пак не е нещо което се случва под път и над път. Сещам се, че преди няколко години имаше такъв случай с момиче, пътувало на стоп от едно село към друго. Изборът къде точно да пътуваш на стоп си е твой, да разчиташ на местните селски тарикати може би не е най-добрият избор. От друга страна пикел върху раницата винаги всява респект. Само три пъти съм стопирала сама, от гледна точка на сигурността все пак предпочитам да имам компания. Ето пък пример за едно момиче, което обикаля света само:  http://tery-robin.blogspot.com/

3. Пътуването на стоп е твърде бавно...
Зависи - може да се телепортираш до другия край на държавата доста по-бързо от другарчетата с влака или автобуса. Ако пък наистина се забавиш, винаги имаш шанса да попаднеш на сбор в някое село.

4. Замръкнеш ли - обречен си...
Ооооо да, точно така! Обречен на какво - да те изядат прилепите? В повечето случаи тръгвайки на стоп разполагаш ако не с палатка, то поне с чувал и шалте, а ниви покрай пътя - бол. Ако си намериш светло място нищо не пречи да продължиш със стопирането. Веднъж един младеж така ни попита "ами ако замръкнете в гората, какво ще правите?"... що за въпрос...

5. Стопаджиите са надрусани мърльовци...
Това се старая да не го приемем за лична обида, както между впрочем и подобното мнение за метълите. Хората са абсолютни коне с капаци - щом имаш раница и шалте на гърба (или черна тениска и кубинки), значи не се къпеш... В дадени моменти сме вмирисани - да, но след 5-6 дена в планината кой не е. О, забравих, те не са били толкова време из дивото.

6. Стопаджия = просяк...
Това искрено ме разсмива, защото стопът далеч не е само пестене на пари. Голяма част от хората, които качват стопаджии също са такива, или са били на младини - ясно им е, че не го правим поради липса на средства. Най-важното са хората, които срещаш по пътя, а пък най-жалкото е мисленето "Няма да го кача, аз купувам бензин, а тоя да ми се вози на аванта сега". Дребнави душички...

7. В чужбина е по-опасно...
Сериозно? Особено пък в Европа? Шансът да ти се случи нещо кофти по нашите пътища май е далеч по-голям, отколкото същата вероятност в по-цивилизованата част от континента. За Близкия изток не гарантирам.

Май се изчерпах за сега, ако на някого му хрумне нещо - да драсне един-два реда и ще добавяме. Не си забравяйте пешкирите и БЕЗ ПАНИКА!

една нищожна стъпка да направим...

Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг - и вече сме отвъд.

Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.

Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.

Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.

А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.

Безчувствени, усмихнати блажено.

И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня...

Бл. Димитрова, 

Лавина

Календарче от стената...

Здрасти банда,


Таз година и аз барабар Петко с мъжете съм съавтор на един календар. По-хубавите снимки са на Павката, но пък дизайнът е мой.


Размерът е 20x30см, страничките 6+корица, има 13 снимки от Рила, Пирин и Централния Балкан.


Цена - 15 кинта


за контакти - във facebook страничката на блога (https://www.facebook.com/outinthefields) или нейде тук из коментарите.


Всякакви приходи ще отидат във фонда "Още повече планини", и всичко ще бъде нагледно показано и разказано :)

Толкова хора, срещи, раздели...
и нещо което ни свързва -
по-силно от всички,
от дребните страсти,
по-голямо от всеки от нас...

Планината...
която до полуда обичаме,
а може би мъничко мразим.
Която ни плаши,
която окриля мечтите ни...
там където се изправяме срещу себе си...
постоянно...

И не спираме да го правим,
може би защото сме малки...
може би защото търсим нещо...

А може би просто защото,
освен че ние сме в нея,
тя също е във всеки от нас...

Свели чела пред върховете,
Дишаме за пръв път и виждаме света...

...

Сбогом Кака,
там отгоре
ще ни виждаш и ще ни се смееш,
с цигара и кафе в ръка.
Прегърнала Дио и Гари,
Клиф и Жоро Минчев...

Сбогом Кака,
ти ни липсваш,
но можем ли да спорим със живота...
След като и боговете теб те искат,
остава само да сме примирени.

Сбогом Кака,
ще си вечно жива,
усмихната, и със слушалките в ушите,
ще бъдеш с нас...
на полянки, сборове, палатки,
в Борисовата, Спорко, Парма,
Джурково, Крушуна и Каварна...
мястото ти ще е още там.

Сбогом Кака,
знам, че не искаш да плачем...
слушаме Леми и си мислим -
как ли ни нареждаш от високо...
лигльовци и пишлемета ньедни.

Сбогом Кака,
Форумни прегръдки пращам
на всички тръгнали без време,
на Евгени, Бисер, Ради
и тях не можем да забравим.

Сбогом Кака,
да ни чакате
и да подготвиш небесата,
когато се изсипем всички,
поне да знаят що ги чака...

Не сбогом, а довиждане, земляк...

Обичаме те, Соня!

Am I stronger than I seem...

Ще се връщам отново...
и днес, и утре, и някоя следваща събота...
следващият месец, година, десетилетие...

Научих се да се връщам с усмивка на Орлово гнездо, Козя стена, Вежен и Мусала... ще се науча да се връщам с усмивка и на Кончето.

Странно е как едно мимолетно преживяване оставя отпечатък върху мястото. Спомените го превръщат в нещо близко и уютно, място на което бягам когато съм самотна. Място, което ме кара понякога да плача, спомняйки си за откраднати мигове, които не искам да връщам. След време спомените капсулират болката и остава пространство само за изживяването, но примесено с вълна от емоции, които го правят по-истинско. Времето лекува всичко...

Мусала вече не е просто "най-високият връх наоколо", из стените на станцията се блъскат един в друг спомени. Бяха щастливи, бяха болезнени, сега са просто замръзнали усмивки от зимата. Вече нетърпеливо чакам следващата зима, краят на януари, снегоходките, котките, въжето, шейните, паркирани пред станцията, греяната на примус ракия, която аз не пия, изгревът, за който този път си обещавам да стана... Залезът ще ме усмихне, ще си спомня за онзи единствен залез на 2925м.

Ще се случи и с Кончето... не знам кога ще попадна отново там, може да е пак само след месец, може и да е след четири години отново. Следващият път обаче няма да се свия самотно до студената стена на горния нар вдясно, а ще се усмихна и ще си спомня за най-жестокото ми пиринско преживяване. Ще излезна от заслона, ще запаля цигара, ще видя Луната и ще си спомня за онази единствена Луна над Бански суходол...

Местата никога не са същите, местата са населени със спомени, които шепнат...

Довиждане и благодаря за рибата!

За начало:

http://www.clubextreme.org/node/366

http://www.capital.bg/blogove/2011/08/31/1148318_um_beliiat_vrag/

Що за изрод трябва да си, че да застреляш делфин... ДЕЛФИН, за Бога!?
Делфин... сигурно второто по акъл същество на тая планета.

Ако бях на мястото на делфините по нашето крайбрежие сигурно щях да си събера перките и да плясна с опашка: "Довиждане и благодаря за рибата!". В Пътеводителя делфините се спасиха преди вогоните да разкарат Земята от галактическата карта. Нашите още си траят... сигурно не знаят, че вогони не са им нужни... ние сме тук, ще ви изтребим, няма грижи...

Били като вълците, трябвало да се избиват, изяждали рибата... ЧОВЕКО, ти се намесваш в тяхната среда, на тях работата им е да ядат риба. Или си мислиш, че делфина е едно прекрасно същество, което подхвърля топки и се мята през обръчи в делфинариума.. там му е мястото.

Я си представи, любезни стрелецо, че изведнъж някой застане над теб в хранителната верига и реши за разнообразие да стреля по теб... а ти си достатъчно интелигентен, че да го разбереш. Дали ще ти е веселичко, а?

Гледахме години наред клипчета за масови убийства на тюлени, делфини, китове... какво ли не, и все си мислехме, възмутени до безкрайност "то това не е при нас", напротив - при нас е! Да не говорим за пълното безхаберие от страна на институциите. Убитият делфин е просто един боклук, който концесионера трябва да разкара... Евала на Атанас Русев за усилията, които е положил, въпреки пълната незаинтересованост на всякакви видове служби, комисии и подобни.

Сещам се за едно гениално решение от преди време - мечките и дивите кози да станат "ловен ресурс", ми вземете направете и делфините, колко му е. Освинихте Пирин с лифтове и писти, видяхте сметката на Седемте езера, що пък не и делфините...

Довиждане и благодаря за рибата!

е те т'ва е:

Пишейки предишния пост не подозирах какво точно ме очаква ТАМ. И звездопадът се отлага за догодина, когато няма да има пълнолуние :)

I'm stronger than I seem...

Преди четири години оставих сърцето си на това пиринско било... сега ще се върна, но няма да го взема. Само ще го нагледам, ще видя дали е добре, ще му поговоря тихо и ще му прошепна няколко мънички тайни.


Хубаво е да знам, че е там горе, недостижимо за гадости и болки. Може би малко му е мъчно, затова ще го прегърна и ще заспим заедно. Обаче знам, че там е щастливо, повече от мен тук долу. Ще се съберем за малко и отново ще сме цели.

А над нас ще има звездопад. Очите ми ще останат в звездите, а метеорите ще са милион несбъднати мечти, които чакат своят ден.

Право пред себе си не можеш да отидеш много далеч...

24 години по-късно...

пак ще бъда там... Белмекен, мястото където видях какво е голямата планина... Спомените ми са доста откъслечни, но на моменти се връщат. Връщат се със страхотна сила и копнеж...

Белмекен...

"Право пред себе си не можеш да отидеш много далеч"... понякога са нужни години по различни пътеки за да успееш да се върнеш...

някъде около 7 август 1987

планинизъм

Кто здесь не бывал, кто не рисковал -
Тот сам себя не испытал,
Пусть даже внизу он звезды хватал с небес.
Внизу не встретишь, как не тянись,
За всю свою счастливую жизнь
Десятой доли таких красот и чудес.

Усещане за планинизъм, каза Аша. Има ли дума "планинизъм"?
Като тероризъм звучи, което веднага се явява опозиция на Аша и нейното вярване, че човек, който си причинява 100км за 24 часа има "неадекватно усещане за планинизъм", или нещо такова.

Не че съм най-големия фен на преследването на рекорди и търсенето на предела на силичките си. Защо си причинявам такива неща? Сигурно имам изкривено усещане за планинизъм, нямам против да е така, стига да ми се даде дефиниция на "правилното".

Кое е правилното усещане за "планинизъм"?
Да се щураш бавно по ливадката и да береш цветя? Да си проправяш път през неподдържани пътеки? Да се измъчиш с 10-12 часов преход, но да минеш през някакви невъобразимо-жестоки места? Да надмогнеш себе си, но да стъпиш на върха? Да се откажеш когато видиш, че нещата не вървят добре?

Кое от всичките е правилното?

Планинизмът е любов, каза Аша. Моето търчане на стоте км било.. нещо неадекватно и в никакъв случай не се вписва с правилното усещане за планина. О, изобщо не мисля подобно начинание за разумно. Напротив - абсолютна малоумщина е, дори не знам защо ще тръгна, обаче го обмислям от година поне. Мотивацията наистина да го направя този път е, че имам компания, ще го съчетаем с рожден ден и преценявам, че може и да успея. Пък и да не успея - голяма работа. Не си поставям цели на всяка цена.

Правя го... защото обичам. Дам, Ашо, защото обичам Балкана, защото ще се оставя за 24 часа в ръцете на планината и ако имам късмет ще е яко. Не искам да доказвам нищо на никого, нито дори на себе си.

Ако всички чувствахме планината еднакво, щеше да е скучно... Всеки е различен, хиляди хора, хиляди разбирания. Аз искам да видя през твоите очи, ела погледни през моите. Ще ти покажа бури по билото, ураганен вятър на Мусала, зловещи снежни улеи, ще те почерпя с една бира след 12 часа ходене, ще видиш колко е яко да си събуеш краката и да ги топнеш в потока, ще висим над пропасти, ще се размажем по тъмно на някоя поляна и очите ни ще останат в звездите. Ще ходим през нощта без челници по непозната пътека, а Планината ще ни е прегърнала...

Мислиш, че това не е любов, любов е... по-силна от мен е даже... и да, ще бъдем благодарни, че Планината ни го е позволила.

Да стискате палци!

Яна

Виждала съм я само... не се познавахме почти никак, но по мои спомени беше едно слънчево момиче...

Преди да я открият удушена в парка...

В същия оня парк, където аз прекарвам 75% от времето си след работа...

Във вестниците: "клошарка", "с квартира в София", "продавачка в мол", пияница и... абе зле... водела била клошарски начин на живот.... Явно всички, които пием по бира след работа в Борисова сме бахти деградетата... Искам лична среща с тоя, който изкара Яна клошарка... наистина искам да го видя. Няма да му крещя, нищо... просто ще му споделя два или трите пъти, в които сме се виждали с нея... искам да разбере, че по-важното е, че някой я е УБИЛ, отколкото какво е изпила тя. Искам да му кажа, на въпросния "журналист", че сензацията не се изфрабрикува... ако беше написал чисто, просто и ясно какво е станало, щеше да има същата обратна връзка, поне от нормалните хора.

Каквато и да е била Яна, нея вече я няма, не тръскайте солницата в раните. Отишло си е едно младо момиче, май това е по-важното... и как си е отишло...

Искам извергите просто да изчезнат, имам някакви морални задръжки за смъртната присъда, имам и други, че ако затвориш някого доживот не постигаш нищо... Просто да ги няма, да ги нямаше в петък вечер...

Баси!

Светлина по пътя ти, Яна!

Obsessions lament to freedom...

Слънцето...
слива се с умиращ ден,
в който се раждаха мечти.

Няма сълзи от щастие,
няма и милост.
Цялата Вселена се погубва.

Сама..

And I still wonder if you ever wonder the same 

 

Карадере

Много е странно, изведнъж ми се приходи на море...

Не може да съсипят рая...

 

It's the month of July

Надежда всяка тука оставете...

загубих се още с 83...
Намерих някаква си Билла...
а Боби го нямаше никакъв...
пък на неговата вила отивахме...

Виждала съм изгрев там преди година.

Трябваше да се получи...

Хората пазаруват, аз шокирано установявам, че съм без документи и пари...
дете на цветята...
Хипария до шия, даже малко повече...

Няколко жалки опита Боби да обмени талончета от Ариана срещу двулитровки...
Голяма греда...

Калотина...
Хипария до шия, даже още повече - няма ток
Жичкаджии, челници и условни рефлекси

"Има тооооооооооооооок! Няма тооооооооооооооооок!"

Някой сети ли се да вземе July Morning?
Колко пък да съм руса, а?
Аз я имам!

Толкова много храна,
толкова много досадни пеперуди
"Роджър, престани да досаждаш!"

С Пе сме полу-умерли вече.

Къв изгрев, кви пет лева?
Отивам да полея ягодите!

Боби привлича катаклизми, от един час разказва истории и във всяка е свидетел на поне 2 катастрофи.
Накрая обяснява как в серопикалището в Борисова имало нещо като НЛО и се чувало "пфффф, пуф, пуф, ПРУФ!", освен това се тресяло и вътре присвятквало.
Представихме си го!
Баси колективното въображение имаме!
Дано операторката от 112  не е видяла същото...


Има звезди! Има звезди!

...

Абе, знаете ли че вали?
Боби, къде са ти звездите?

Ааааа, покрива прокапа, welcome to Titanik
Лелеееей колко жилезо потъна!

Давен iPod, давени колонки...
Anathema,
Better off dead,
Лека нощ!

...

Аларма...
Око, отворено...
прозорец...
Облаци крепят небето..
Майната ти!
Лягам пак.

July morning...

Нямам снимки от юлски изгрев на морето...

Oṃ maṇipadme hūṃ

но имам януарски залез на Мусала, то е почти същото...

Dress code

Може да си нямаме 'фестивална култура', но пък си имаме фестивален дрес-код. И то какъв:

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3911971

Ако вече стe вещи в тези неща, спали сте на поляната или на плажа в Бургас, значи знаете, че на фестивал се ходи със специален арсенал от дрехи и аксесоари - флорални рокли, тънки кожени колани, къси панталонки и тениски с най-невъзможните щампи, за които се сещате.

Вещи сме, вещи, и още как! Ехееее, 'къмпинга' в Каварна, гробищата и околната клоака колко флорални рокли са видели... поне една със сигурност - моята, явно миналата година съм била в крак с модата, защото пенсионирах камуфлажната поличка и бях с рокля на цветенца. Притеснява ме липсата на тънко кожено коланче, а и не знам как би могло да се съчетае в комбинация с кубинки new rock, примерно.. някак неестествено ще стои май. 

Обаче пък тениските с невъзможни щампи са отдавна наложени във фестивалния дрес-код. Ако човек съумее да прочете успешно всички лога и надписи по фанелките в един фестивален ден, може спокойно да се смята за Богът на типографията, или по-добре да изтича до поликлиниката и бързо да си направи тест за халюциногени.

Багажът за музикалния ви уикенд трябва да е лек, компактен, а материите - по възможност коприна или памук.
Дори и да имате опит обаче, колебанията в това с късите панталони или с флоралната рокля да съчетаете белите гуменки винаги ще ви съпровождат.

Е да, тя палатката ми е лека и компактна... влизам в категорията.

За материите топлата водя я откри Пе, още преди време заяви, че е най-хубаво да се носят кубинки с копринени чорапи, за да не запарват.

Обаче тежката дилема между късите панталонки и флоралната рокля не знам как ще я реша, добре че нямам бели гуменки. Няма и да си купя, ще взема да изпадна в тежки колебания и да пропусна някой концерт.

Моряшкото райе също е чудесна идея,а за повече свежест на визията добавете и един ярък аксесоар, като червена шапка.

Да, да, да! Определено ще правим десант по моловете, изобщо не се виждам на каварненската ливада без моряшка фанелка и червена шапка! Даже подозирам, че и Moonspell ще се появят по моряшки фанелки, тематично е някак - фестивал до морето все пак.

Не забравяйте и защитата от слънце - крем с фактор и шик плетена шапка. 

Е нали червена, сега пък плетена... ееее.... 3 в 1 явно ще е - хем плетена, хем червена, хем шик... 


Kavarna depression fest щяло да бъде, като се появят всички тея ми ти фенове с рокли на цветя, тънки коланчета, моряшки райета и ярки плетени шапки, тогава ми обяснявaйте, че щял да е депресарски феста.

вписвам се, нали...