е те т'ва е:

Пишейки предишния пост не подозирах какво точно ме очаква ТАМ. И звездопадът се отлага за догодина, когато няма да има пълнолуние :)

I'm stronger than I seem...

Преди четири години оставих сърцето си на това пиринско било... сега ще се върна, но няма да го взема. Само ще го нагледам, ще видя дали е добре, ще му поговоря тихо и ще му прошепна няколко мънички тайни.


Хубаво е да знам, че е там горе, недостижимо за гадости и болки. Може би малко му е мъчно, затова ще го прегърна и ще заспим заедно. Обаче знам, че там е щастливо, повече от мен тук долу. Ще се съберем за малко и отново ще сме цели.

А над нас ще има звездопад. Очите ми ще останат в звездите, а метеорите ще са милион несбъднати мечти, които чакат своят ден.

open your heart, I'm coming home

Вятърът в София не е като пиринския...

Звездите не гледах, звездите се гледат от двама...

Бягство търсех и го открих,

трима души, една планина, сами бяхме на цялата планета.

Нямах даже телефон.

Почистих си мислите от драми и дребнави терзания...

Изведнъж градът спря да ме притиска.

Я свободен

Има Бог!

Перун му е името, а аз заминавам към светилището, към синьо-зеленото езеро, към синия връх, към синьото небе, към Бога...

Хей така - спонтанно, неорганизирано, дори не знам дали ще имам достатъчно време да си оправя багажа...

Не ми пука!