Ще се връщам отново...
и днес, и утре, и някоя следваща събота...
следващият месец, година, десетилетие...
Научих се да се връщам с усмивка на Орлово гнездо, Козя стена, Вежен и Мусала... ще се науча да се връщам с усмивка и на Кончето.
Странно е как едно мимолетно преживяване оставя отпечатък върху мястото. Спомените го превръщат в нещо близко и уютно, място на което бягам когато съм самотна. Място, което ме кара понякога да плача, спомняйки си за откраднати мигове, които не искам да връщам. След време спомените капсулират болката и остава пространство само за изживяването, но примесено с вълна от емоции, които го правят по-истинско. Времето лекува всичко...
Мусала вече не е просто "най-високият връх наоколо", из стените на станцията се блъскат един в друг спомени. Бяха щастливи, бяха болезнени, сега са просто замръзнали усмивки от зимата. Вече нетърпеливо чакам следващата зима, краят на януари, снегоходките, котките, въжето, шейните, паркирани пред станцията, греяната на примус ракия, която аз не пия, изгревът, за който този път си обещавам да стана... Залезът ще ме усмихне, ще си спомня за онзи единствен залез на 2925м.
Ще се случи и с Кончето... не знам кога ще попадна отново там, може да е пак само след месец, може и да е след четири години отново. Следващият път обаче няма да се свия самотно до студената стена на горния нар вдясно, а ще се усмихна и ще си спомня за най-жестокото ми пиринско преживяване. Ще излезна от заслона, ще запаля цигара, ще видя Луната и ще си спомня за онази единствена Луна над Бански суходол...
Местата никога не са същите, местата са населени със спомени, които шепнат...
