Пее ми, с вятъра за хор, и с горите за инструменти... с върховете за солисти... песен, която ме приспива, песен, която ме буди среднощ и не мога да заспя отново. Привлича ме като песента на сирените...
Обещава ми всичко, само да потъна в нея...
А на мен ми се плаче. Сега трябваше да съм при нея, да вдишвам от въздуха й, да лежа на тревата й, да виждам как Горната земя се събужда за нов живот...
Вместо това изпадам в летаргия пред компютъра и ми се плаче, защото не зависи от мен, защото ако зависеше от мен още вчера щях съм при нея... защо сме толкова зависими и малки, че дори и най-дребното да е в състояние да ни провали и промени.
Знам, че ще ме чака, още години наред ще ме чака, обаче кой ще ми върне пропилените дни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар