Run, Forest, run!

сн. sportal.bg

Ако кажа, че не бях тичала редовно от 13 години, няма да излъжа.. толкова са. Цялото ми детство премина по писти и стадиони, после аз се хванах леко несериозно да тренирам и с опити и грешки стигнах до извода, че повече от 200-300 метра не ми е в кръвта да бягам. Също и, че да скачаш над някаква тояга, която е адски болезнена, ако паднеш на нея не е оферта. Така си останах в пясъка и щастливо си подрипвах дълъг скок.

Е, това горното все пак беше съчетано с доволно количество търчане из парка край стадиона /стадион Хр. Ботев - Враца/ и картинг пистата. Правенето на обиколки на стадиона винаги ме е демотивирало, бахти скуката! По едно време майка ми така се беше ентусиазирала, че под 9км за загрявка не падаше... ние се спъвахме в опити да ги избягаме. После не ми правеха впечатление. И така до 99та година, когато всичко това остана на заден план пред студентските купони. Последното ми тичане на дистанция по-голяма от заветните 200м /с цел да хвана някой автобус/ беше в края на 2 курс, 2001 година, на изпита по спорт. Трябваше да избягам непомняколко км за непомняколко минути... за капак на колодрума в Борисовата, който май беше 600м... не знам колко обиколки навъртях - СКУКА! Избягах ги с кански усилия и си казах "заеби, нема смисъл..."

Години след това пък се хванах да обикалям из планините, което малко или повече повлия общото ми физическо състояние. Разбирай, че бях започнала да се разплувам и от мускулите почти нямаше и следа вече. Къде сериозно, къде на майтап, но се оказа че мога да ходя много... много, много, много... явно все пак тренинга си казваше думата. Имах 2-3 опита за ежедневно тичане, но си останаха в рамките на седмица.

И така до преди 2 седмици, когато една неделя обиколих Лозенец на бегом /не бързах, реших да го изтичам/, после почнах сутрин зад блока /зад блока ми има гора, баси кефа!/. Катализатор беше полу-доброволната планинска отпуска, която си взехме. С други думи "наскитахме се, сега ще бачкаме".. издържах стоически месец, два, три... ама то не се търпи това. Накрая реших, че ще тичам, бях се вдървила тотално.

И така, десет дена тичане преди Sofia Evening Run... нищо работа. И аз не знам защо въобще се записах, най-малката дистанция беше 2,5км, което ми се струваше адски непосилно. В представите си аз едва пробягвах 800 метра всяка сутрин, километър максимум. Пет дена преди  бягането се върнах от Синаница адски изтощена. Че не бях спала, не бях, но толкова слаба не се бях чувствала никога.. два дена по късно бях с близо 39 градуса температура. Прибрах се по-рано от работа да агонизирам и всякакви състезания ми излетяха от главата.

Ден преди старта още не знаех какво да правя, температурата беше минала, но се усещах сутрин, че едва бягам. Разстоянието от 2,5км ми се струваше космически огромно, реших да проверя все пак колко тичам всеки ден. Оказа се, че съм се подценила, не били 2х400, а 2х800... Лъч надежда в мрака... в деня на бягането бях в магазина с все багажа и още се чудех. Накрая просто се преоблякох и отидох - ся от 300 човека, даже и да издъхна, няма да се изложа много...

Стартът беше в 16ч... петнайсетина минути по-късно финиширах, един младеж от организаторите ме поздрави

"Браво, стига толкова, свърши"
"И СЛАВА БОГУ!"

Друго не можах да кажа, но още имах сили да мърдам, защото без да спра /някъде по пътя ми закичиха медал на врата/ се засилих да пия чай и да се обличам. Още не бях съвсем здрава и докато народа в околията позираше по клинчета с медалите, моя милост намъкваше панталони и сменяше тениски.

Ден по-късно видях класирането... МИЛИ МИ ДРУГАРЧЕТА, СТАМЕНОВА Е ТРЕТА!

Не мога да опиша колко се радвам, не само от това, че надминах представите за себе си, имах нужда от тест, нещо да ми потвърди, че съм на прав път и че има смисъл да продължавам да газя опадалите листа в гората всяка сутрин... Чак не ми се вярваше, но двигателната памет е голямо нещо... за десетина дена не особено сериозни тренировки се върнах в доста прилична форма... Някъде четох, че при бягане се синтезирал серотонин, мога да го потвърдя...

Е, сигурно никога повече няма да обуя шпайкове, но и на маратонки съм доволна :)

звън на сребърни камбанки

"ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС."

И така някой хвана една камара балъци и ги накара да вярват, че над главите им се сипят огън и жупел. В техния случай - алуминий, барий, рак и грип (точно така - пръскат с рак...).

Следващата стъпка беше да изключат перестите облаци от списъка с вероятни природни явления, както и тотално да отрекат вероятността една следа от самолет да остане повече от няколко секунди на небето. Даже си имат и правило "нормалните следи стоят до 10 минути", нито стотна повече.

Това, че отказват да проумеят елементарни природни сили и физични закони не е чак такъв проблем. Могат да вярват в каквото си щат... дори и в кретенските клипчета в тубата, където някой уж капацитет казва нещо много важно. Свободни са да вярват и в съмнителни блог постове, преведени с google translator. Както и в псевдонаучни страници, тяхна си работа.

Отказаха да повярват, че алуминий и барий в Борисовата могат да се появят по сто начина. Отказват да приемат, че температурата, вятъра и въобще условията на 10000 метра са съвсем различни от тези около тях, вадят снимки на самолети от контекста и ги постват като неоспорими доказателства, че тези самолети пръскат с каквото там се пръска. А една проста проверка във вездесъщата търсачка веднага може да им каже що за самолет е този от снимките им (на повечето се вижда регистрационен номер, ескадрила, фирма собственик...).

А някои от изказванията им преминават отвъд рамките на здравия разум... То не беше Русия да нападне Америка, че да спре пръскането. Не беше, че тютюневия дим предпазва от химикалите, затова навсякъде искат да забранят пушенето... и най-любимото ми "над някои квартали пръскат повече"... та лети си самолета от Лондон за Истанбул, да речем, минава над Овча Купел, прави 2-3 врътки да понапръска и си продължава. Или някъде в страната от тайно летище излита цяла ескадрила и си пръска ли, пръска над определени квартали. Не знам що за заблудена овца трябва да си, че да вярваш искрено в такива неща...

Това обаче, което ме накара да започна да им се бъркам в делата е повсеместната агитация и отказ да вденат, че някой просто ги манипулира. Създаде се страничка, събра си послушно стадо и сега с малоумни призиви ще започне да се появява по телевизии и кръстовища. Това последото особено ми бърка в здравето, защото си позволиха да кръстят събитието "Орлов мост II"... с явна препратка към случилото се през юни. Аз, като гражданин на тая смахната държава, бях там през юни и бях там защото АЗ така реших, а не защото някой ми е казал "протестирай". Мен лично ме засяга законът за горите, защото прекарвам голяма част от времето си в планината, не желая това да се асоциира и припознава в събитията на група фанатици. Радвам се обаче, че нито един от фейсбук приятелите ми няма намерение да им прави масовка на великото събитие.

Не знам кой стои зад страницата, помолих ги да се предствят, те отказаха (има си хас), нито каква им е целта - рекламна, политическа или един дявол знае каква... тъпо ми е обаче да гледам как уж грамотни хора, които поне веднъж в живота си са отваряли учебник по физика, така сляпо се вманиачават. 

Аз самата вярвам в много неща, убедена съм че има извънземен живот, дори и в някои от най-налудничавите теории на Ерих фон Деникен съм намирала зрънце здрав разум. Убедена съм и в съществуването на други евентуални светове. Обаче преди да повярвам в нещо го проучвам... и като видя следа от самолет в небето, знам че е от двигателите му. Изобщо не отричам вероятността самолет някъде да третира с нещо атмосферата, но във връзка с геоинженеринг /друга омразна на фанатиците дума, която също не са си направили труда добре да проучат/, а не за контрол на населението и заразяване с рак или грип. Как не са скочили срещу противоградовите ракети не знам....

Доколко геоинженеринга е полезен или вреден е тема на други обсъждания. Също и генномодифицираните организми. И държа да отбележа, че НИКОЙ НЕ МИ ПЛАЩА /щото и в това ме обвиниха/, то ако ми плащаха да си държа на вижданията, животът щеше да е песен :)

Накрая ще се окаже, че всичките овчици са били хитро изманипулирани да станат нечий електорат на следващите избори, или някой ще си продаде амулетите за защита от кемтрейлс...

Едно много поучително клипче... 

further reading, както се казва:
Кемтрейлс или водните пари в празните глави
Contrail Science

Сипете си по една бира и се усмихнете, прегърнете човека до вас и спрете да си хабите енергията за глупости ;)

п.с. мога да извадя от въпросната страничка поне 100 поста, в които се цитира грешно, вадят се думи от контекста или се превежда едно към гьотере- само с цел още и още агитация...

п. п.с.
Хах, очеизвадно е политическа агитацията, но въпреки топлите чувства, които тая към герб и цялата шайка мошеници, тея продължават да са ми крайно антипатични... 

SOFIA ROCKS!

Аз тия неща ги проспивам.. обикновено.. или пък пътувам и не разбирам много-много... веднъж ме разтресе, докато живеех на 14я етаж... силничко беше, хванах се за бюрото чак, а двата космати дебила спяха като пънове - котките усещали, таратанци. Друг път пък се напука стената на 44 аудитория във ФЖМК, ама той ФЖМК тогава си се разпадаше и не беше кой знае какво събитие. Взривовете в Челопеч пък ги разбрах с няколко часа закъснение.

Снощи се прибрах с идеалната цел да си пооправя багажчето за идните 4 почивни дни и да се наспя като пън. Малко след полунощ си легнах, около час по-късно съм и заспала. Сънувах някакви гадости, въобще последните два дена бяха много трудоемки откъм заспиване. Склонна съм да виня слънчевото затъмнение над Китай и отсъствието на половинката. Не че съм някаква кой знае каква кифла, но се оказа доста кофти и скучно да го няма. Още повече като знам, че е някъде из безлюдните плажове по южното черноморие...

Тая нощ се убедих, че съм истинска кифла...

Там някъде между кошмарите, изведнъж светът се обърна с хастара навън и наяве. Таванската ни къщичка пукаше и стенеше, а когато все пак установих какво става, отнякъде се чу зверски шум от счупено стъкло... айде, отидоха кристалните чаши. Добре де, чашите. По таванските прозорци весело потропваха цигли...

Лашках се известно време полегнала, докато осмисля събитието, повторя няколко пъти мантрата "аре стига толкова, де!" и реша как да реагирам. Сведох възможните реакции до следните:

1. Да тичам в кръг, да размахвам ръце и да пищя истерично - отпада, за разлика от земетръса, аз съм сравнително възпитан човек и не искам да всявам смут в 3 посред нощ.
2. Да застана под касата на вратата - добре де, ще застана, ако успея да стана, всичко се лашка
3. Когато спре да изляза - и като изляза к'во.. там вали, я да си седя вкъщи...
4. Когато спре да се докопам до кухнята и да видя какво се счупи, междувременно да пусна един истерясал смс до Черно море, да пусна компа, да видя магнитуда и да постна задължителния статус във ФБ, свързан с катаклизма.

Речено-сторено, всъщност последното не го обмислях грам, като поспря станах, отидох в кухнята,  пуснах смс-а, който лаконично съобщаваше "Ebasi zemetresenieto!", пуснах компютъра и тръгнах на лов за стъкларии. В мивката самотно се въргаляше една счупена чаша, която колкото и да се е мъчила в смъртта си, няма как да беше произвела оня зверски трясък. Експедицията беше временно прекратена от втори трус и откриването на телепорта - за стотни се бях позиционирала под касата, чудейки се коя е най-здравата такава вкъщи.

Едно-две малки трусчета по-късно смело отворих вратата на банята, само за да видя жалките останки от огледалото по целия под... три сутринта не ми се виждаше подходящо време да събирам стъклария, особено в такова количество. Наритах по-големите парчета в един ъгъл и се върнах да се погрижа за социалния си живот.

След час лакърдии и алабализми из мрежата, реших че няма смисъл да се гърча будна и ще направя опит да спя, колкото и да ме е шубе. И не се бъркайте изобщо - не ме беше страх, че ще падне блока. Проклетите тавански прозорци са олдскул и са покрити с керемиди, не как да е, ами върху стъклото... Това ако ми се изтърси на главата, жална ми майка... сгърчих се в единия ъгъл на леглото, гушнах си плюшената (кра)котка, поради липса на истинска и се опитах да заспя. За кураж пуснах още един по-обяснителен смс в посока морето и колкото и да не ми се вярва се унесох... точно за половин час, когато гадта проклета отново се развилня... Ах, мамичката ти мръсна! Що не люлееш през деня, а? А? Избери си някое по-благоприлично време!

Тоя път вече не бях уплашена, ами ядосана. Станах и се облякох, ако ще бягам навън, поне да не е по долни гащи... повече и не легнах, гледах телевизия, слушах на Бареков глупостите за някакви аквариумни рибки, които изскачали от водата преди земетресение, слушах някакви други глупости на други гениални умове, сипех и аз глупости из ФБ.. даже последния по-силен трус около 5,15 просто го прекарах седейки на бюрото. Към 6,30 сутринта се предадох, сгуших се в едно одеало на фотьойла и заспах, няколкото много леки трусчета вече успяваха само да ме приспят...  събудих се цялата схваната, мигрирах в леглото и успях да си скубна 2 часа приблизително нормален сън.

Ставането беше мъчително и на зиг-заг, направих си кафе, събрах стъклата и тръгнах за работа... zombie day...

В офиса пък ме посрещна това:

в оригинал е дело на Боби , а днес за пореден път обиколи мрежата:)

Изводът, мили деца, е: пред винкело всички сме равни, но аз втора такава нощ не знам как ще изкарам... Дори и най-отнесените и немислещи много-много шматки понякога сме си истински кифли... 

dare

...ако се осмелиш да последваш мечтите си, стъпките ти ще те отведат в друг свят... 
фантастичен и реален като първата глътка въздух и самият живот,
крачка встрани от делника и клишето,
отдалечен на светлинни години и на една ръка разстояние...

залез от Кралев двор, март 2012

СТОП!

или няколко заблуди за стопа и стопаджиите...

1. Веднъж чичото на стринка качил някакъв на стоп, оня му опрял нож (пистолет, сатър, пикел...) в гърлото, обрал го (изнасилил го, откраднал му колата....) и затова аз никого не качвам.
Фолклор, може и да се е случило някога някъде, най-вече във филмите на ужасите. Ако видите обаче някой бледен юноша с трийсет кила раница да вее палец между Банско и Добринище (примерно), повярвайте - в раницата му няма труп (освен под формата на шпек салам). Човекът просто иска да се добере до планината, или да се прибере от нея. Не го подминавайте, знаете ли как се вървят 10 километра със зимни обувки... е, аз знам!

2. Веднъж едно момче/момиче се качило на стоп и после не го видели...
И това е вероятно, но пак не е нещо което се случва под път и над път. Сещам се, че преди няколко години имаше такъв случай с момиче, пътувало на стоп от едно село към друго. Изборът къде точно да пътуваш на стоп си е твой, да разчиташ на местните селски тарикати може би не е най-добрият избор. От друга страна пикел върху раницата винаги всява респект. Само три пъти съм стопирала сама, от гледна точка на сигурността все пак предпочитам да имам компания. Ето пък пример за едно момиче, което обикаля света само:  http://tery-robin.blogspot.com/

3. Пътуването на стоп е твърде бавно...
Зависи - може да се телепортираш до другия край на държавата доста по-бързо от другарчетата с влака или автобуса. Ако пък наистина се забавиш, винаги имаш шанса да попаднеш на сбор в някое село.

4. Замръкнеш ли - обречен си...
Ооооо да, точно така! Обречен на какво - да те изядат прилепите? В повечето случаи тръгвайки на стоп разполагаш ако не с палатка, то поне с чувал и шалте, а ниви покрай пътя - бол. Ако си намериш светло място нищо не пречи да продължиш със стопирането. Веднъж един младеж така ни попита "ами ако замръкнете в гората, какво ще правите?"... що за въпрос...

5. Стопаджиите са надрусани мърльовци...
Това се старая да не го приемем за лична обида, както между впрочем и подобното мнение за метълите. Хората са абсолютни коне с капаци - щом имаш раница и шалте на гърба (или черна тениска и кубинки), значи не се къпеш... В дадени моменти сме вмирисани - да, но след 5-6 дена в планината кой не е. О, забравих, те не са били толкова време из дивото.

6. Стопаджия = просяк...
Това искрено ме разсмива, защото стопът далеч не е само пестене на пари. Голяма част от хората, които качват стопаджии също са такива, или са били на младини - ясно им е, че не го правим поради липса на средства. Най-важното са хората, които срещаш по пътя, а пък най-жалкото е мисленето "Няма да го кача, аз купувам бензин, а тоя да ми се вози на аванта сега". Дребнави душички...

7. В чужбина е по-опасно...
Сериозно? Особено пък в Европа? Шансът да ти се случи нещо кофти по нашите пътища май е далеч по-голям, отколкото същата вероятност в по-цивилизованата част от континента. За Близкия изток не гарантирам.

Май се изчерпах за сега, ако на някого му хрумне нещо - да драсне един-два реда и ще добавяме. Не си забравяйте пешкирите и БЕЗ ПАНИКА!

една нищожна стъпка да направим...

Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг - и вече сме отвъд.

Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.

Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.

Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.

А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.

Безчувствени, усмихнати блажено.

И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня...

Бл. Димитрова, 

Лавина