понеделник, 19 ноември 2012 г.

Run, Forest, run!

сн. sportal.bg
Ако кажа, че не бях тичала редовно от 13 години, няма да излъжа.. толкова са. Цялото ми детство премина по писти и стадиони, после аз се хванах леко несериозно да тренирам и с опити и грешки стигнах до извода, че повече от 200-300 метра не ми е в кръвта да бягам. Също и, че да скачаш над някаква тояга, която е адски болезнена, ако паднеш на нея не е оферта. Така си останах в пясъка и щастливо си подрипвах дълъг скок.

Е, това горното все пак беше съчетано с доволно количество търчане из парка край стадиона /стадион Хр. Ботев - Враца/ и картинг пистата. Правенето на обиколки на стадиона винаги ме е демотивирало, бахти скуката! По едно време майка ми така се беше ентусиазирала, че под 9км за загрявка не падаше... ние се спъвахме в опити да ги избягаме. После не ми правеха впечатление. И така до 99та година, когато всичко това остана на заден план пред студентските купони. Последното ми тичане на дистанция по-голяма от заветните 200м /с цел да хвана някой автобус/ беше в края на 2 курс, 2001 година, на изпита по спорт. Трябваше да избягам непомняколко км за непомняколко минути... за капак на колодрума в Борисовата, който май беше 600м... не знам колко обиколки навъртях - СКУКА! Избягах ги с кански усилия и си казах "заеби, нема смисъл..."

Години след това пък се хванах да обикалям из планините, което малко или повече повлия общото ми физическо състояние. Разбирай, че бях започнала да се разплувам и от мускулите почти нямаше и следа вече. Къде сериозно, къде на майтап, но се оказа че мога да ходя много... много, много, много... явно все пак тренинга си казваше думата. Имах 2-3 опита за ежедневно тичане, но си останаха в рамките на седмица.

И така до преди 2 седмици, когато една неделя обиколих Лозенец на бегом /не бързах, реших да го изтичам/, после почнах сутрин зад блока /зад блока ми има гора, баси кефа!/. Катализатор беше полу-доброволната планинска отпуска, която си взехме. С други думи "наскитахме се, сега ще бачкаме".. издържах стоически месец, два, три... ама то не се търпи това. Накрая реших, че ще тичам, бях се вдървила тотално.

И така, десет дена тичане преди Sofia Evening Run... нищо работа. И аз не знам защо въобще се записах, най-малката дистанция беше 2,5км, което ми се струваше адски непосилно. В представите си аз едва пробягвах 800 метра всяка сутрин, километър максимум. Пет дена преди  бягането се върнах от Синаница адски изтощена. Че не бях спала, не бях, но толкова слаба не се бях чувствала никога.. два дена по късно бях с близо 39 градуса температура. Прибрах се по-рано от работа да агонизирам и всякакви състезания ми излетяха от главата.

Ден преди старта още не знаех какво да правя, температурата беше минала, но се усещах сутрин, че едва бягам. Разстоянието от 2,5км ми се струваше космически огромно, реших да проверя все пак колко тичам всеки ден. Оказа се, че съм се подценила, не били 2х400, а 2х800... Лъч надежда в мрака... в деня на бягането бях в магазина с все багажа и още се чудех. Накрая просто се преоблякох и отидох - ся от 300 човека, даже и да издъхна, няма да се изложа много...

Стартът беше в 16ч... петнайсетина минути по-късно финиширах, един младеж от организаторите ме поздрави

"Браво, стига толкова, свърши"
"И СЛАВА БОГУ!"


Друго не можах да кажа, но още имах сили да мърдам, защото без да спра /някъде по пътя ми закичиха медал на врата/ се засилих да пия чай и да се обличам. Още не бях съвсем здрава и докато народа в околията позираше по клинчета с медалите, моя милост намъкваше панталони и сменяше тениски.

Ден по-късно видях класирането... МИЛИ МИ ДРУГАРЧЕТА, СТАМЕНОВА Е ТРЕТА!

Не мога да опиша колко се радвам, не само от това, че надминах представите за себе си, имах нужда от тест, нещо да ми потвърди, че съм на прав път и че има смисъл да продължавам да газя опадалите листа в гората всяка сутрин... Чак не ми се вярваше, но двигателната памет е голямо нещо... за десетина дена не особено сериозни тренировки се върнах в доста прилична форма... Някъде четох, че при бягане се синтезирал серотонин, мога да го потвърдя...

Е, сигурно никога повече няма да обуя шпайкове, но и на маратонки съм доволна :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар